Възможно ли е девизът „Най-важното е да сме здрави" да ни е направил по-болнави от когато и да било? Изглежда, че е възможно.


Зад хипохондрията често се крие чувството за малоценност, липсата на самочувствие, а това кара човек непрекъснато да си измисля здравословни проблеми, за да привлече вниманието - понякога дори на най-близките хора.




Хипохондрията, най-старата болест в света, отново набира скорост.
Някога главно по-възрастните хора упорито се занимаваха със своите „болести", а днес към тях се присъединяват и все повече млади хора. Съвременните хипохондрици са образовани, умни млади хора с добро положение. Но те се чувстват по-болнави от когото и да било.
Специалистите смятат хипохондриците за „хора, които страдат от обективно неоснователен страх, че са болни или ще се разболеят".
Този страх от болести се засилва от издигането на девиза „Най-важното е да сме здрави." Здрав (а по възможност и млад) организъм е най-голямото желание на потребителското общество.
Грижовното наблюдаване на неговите функции и нарушенията в тях стана една от нашите най-възвишени задачи. Никога никое поколение не си е измервало с такова усърдие кръвното налягане, не е контролирало равнището на холестерина и не е дискутирало за съдържанието на мазнините в кръвта, както днешното.
„Вчера, след като бягах, кръвното ми беше 150, докторе!"
„Това е съвсем нормално след спортуване."
„Да, но аз четох, че нормалното кръвно е до 130. Зная, че имам високо кръвно налягане!"

Странно явление: колкото по-здрави искаме да бъдем, толкова сме по-болнави.
Оказва се, че култът към здравето не предизвиква оздравяване и спокойствие, а поражда страх и несигурност. Ние сме на път да се превърнем в нация от хипохондрици".

Организмът ни трябва да функционира перфектно и безпогрешно като току-що произведен състезателен автомобил. Който заболее, сам си е виновен: не е контролирал навреме двигателя си, не е използвал многообразните предложения на превантивната медицина, бил е равнодушен спрямо собствения си организъм, този скъпоценен капитал. Все по-често на болестта се гледа като на дефект на личността, който трябва да се предотврати безусловно. Ето защо реагираме прекалено чувствително и на най-незначителните отклонения.

Липсва истинският интерес към човека
Лекарите определят като второстепенни, такива отклонения, които обикновено минават от само себе си. Болки в мускулите и схванат врат, разстройство или сърцебиене преди важно събитие, хрема или обрив. В такива случаи нашите баби са си запарвали чай от лайка или просто не са обръщали внимание на бележката. Затова пък ние, се хвърляме от информациите към автодиагнозата: ускореният пулс сочи запушен кръвоносен съд, хремата е признак за намален имунитет, на обикновеното „вкисване" се гледа като на опасен симптом и ето че въртележката се завърта. И отгоре на всичкото поне веднъж годишно ни бомбардират с някоя нова тема от областта на медицината! След това и най-върлият оптимист бива изтръгнат от своето самоуспокоение. Най-нормални проблеми от всекидневието изведнъж се превръщат в болести и трябва на всяка цена да се лекуват.

Психолозите обаче знаят добре и сериозния фон на тази съвременна чувствителност: растящия страх от самотата и изолацията.
„Кой ли изобщо ме слуша, кой ли гледа сериозно на моите оплаквания, кой ще се грижи за мен, когато се разболея или остарея?" Може би фитнес-центровете, където с упражнения ще прогоним тайния страх от болести. Но със сигурност ще потърсим кабинета на лекаря като убежище и спасение. Ето най-после някой, който ще ни изслуша!
В аптеките изпълняват почти всяко наше желание: селен и магнезий, мултивитаминови таблетки, сиропи, гаргари. . . Въпреки това опасенията ни остават същите: ние не само чувстваме умора и раздразнителност, но и изглеждаме зле, имунната ни система е отслабнала, да, просто сме болни.
Много е изтощително да се измъкнеш от тази клопка.. .

Болни ли са хипохондриците? И до ден-днешен хипохондрията си остава неизследвана. Някои лекари я смятат за нарушение в поведението, други — за психическо заболяване. Сигурно е обаче, че хипохондрията се проявява по различен начин.
Хората, които си внушават някое заболяване, често прекарват години по болници и санаториуми. Някои получават хипохондрични кризи само от време на време, други използват своята болежка като средство за общуване.
Хипохондриците не са симуланти. Не се преструват на болни, за да получат някаква изгода.
Напротив, те действително се чувстват болни. Не се числят също и към групата, в която психическото натоварване предизвиква у хората физически признаци. За разлика от психосоматиците, които могат да имат конкретни, понякога дори силни болки, без при това лекарят да открие някакво органично увреждане, хипохондриците имат по-скоро леки оплаквания, които трудно се поддават на описание. Те обясняват своя проблем обширно, неточно и най-често са засегнати повече органи: бодежите, пулсирането и треската обхващат цялата област.
Друг типичен признак: когато при основен преглед не се открие нищо, те отново и отново се подлагат на изследвания, защото са дълбоко убедени, че имат някаква болест. Съзнателно вземат лекарствата, които „въобще не им помагат".

Лекарите трябва да гледат сериозно на техните проблеми и да изяснят всичко с изследвания. Който непрекъснато си измисля някакви оплаквания, застрашава го опасност наистина да се разболее. Което, разбира се, не означава, че хипохондрикът непременно ще се разболее. Не съществува единна концепция за лечението на хипохондрията, защото отделните случаи са твърде различни. Зад много от тях се крият депресия и страх - в такива случаи голяма помощ може да окаже психотерапевтът.

Как трябва да се държат близките на хипохондрика?
По принцип е валидно следното: хипохондрията е сигнал, умоляващ вик за внимание. С поведението си роднините трябва да дадат на хипохондрика да разбере, че за тях той е интересен и без своята болежка. Най-голяма грешка допускат онези, които не гледат на него сериозно или дори му се подиграват. Защото именно това е голямата дилема, пред която е изправен всеки хипохондрик: той се страхува, че никой не гледа на него сериозно.

16.03.2004/rozali.com