Коментари за: Паническото разстройство

« Към статията · Добави коментар

От LARA (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на LARA | Добави коментар

Здравейте и от мен!Аз също страдам от паническо разстройство(страхова невроза е старото име).При мен всичко започна преди година и малко.Завършвах училище и бях адски натоварена...за да угодя родителите си..и да ме приемат ж чужбина...едва след като това не стана аз се порових из себе си и осъзнах, че всъщност изобщо не съм го искала.Човек винаги трябва да се съобразява с желанията си..а аз се оказва не сам го правила..бях адски самотна..така е и до днес..живея с родителите си,но това не ми помага,защото винаги при пристъп съм сама.Наскоро отидох при вероятно вещ психиатър.Изписа ми антидепресанти,пия ги вече от близо 2 седмици и като чели пристъпите ми започнаха да утихват!Появяват се по-често, но ме предупредиха,че това е възможно докато не стане натрупване на серотонина ж мозъка.Не казвам името на лекарството от съображение, да не би някой да си помисли че може и той да го пие..това не трябва да става,всичко е много индивидуално.Моите пристъпи са свързани също със сърцебиене,кръвно,тежест в гръдния кош,душене в гушата,изтръпване на крайниците,чувството,че ти преливат адреналин,изтръпване и болки в лявата ръка и посиняване на палеца на ръката,виене на свят и какво ли още не,което по-рано не можех никак да си обясня и обвинявах лекарите,за тяхната некадърност.Всъщност осъзнах,че проблема е вътре в мен, аз просто не сам виждала удовлетворение от това което правя,трепех се като кон макар и на 17г.
Най-страшното във всичко е страха.Страха да излизам,страх от смъртта,че дори и че тълпата по улицата или в градския транспорт ще ме смаже,ето защо не го и ползвам.Знам, че трябва да съм по-силна защото съм се затворила изцяло в себе си и се опитвам да се опозная.Най-много ми липсва мъжка обич и ласка, за които винаги съм мечтала.Извода е, че на човек му е нужно удовлетворение,спокойствие,и да си пести нервите.
Не съм се излекувала..тепърва започнах..Пожелавам успех на себе си и на вас!

От Даниела (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Даниела | Добави коментар

Момичета, благодаря ви, че сте споделили мъката си с такава готовност - да помогнете на други..Знаете ли, от 1 година съм посветила живота си на изучаване на всичко, свързано с паническото разстройство. В момента правя проучвания и търся всякаква помощ за основаване на асоциация "Panika - SOS". Вие знаете за каква борба става дума, знам и аз.Но има много хора, които не знаят. И те, и ние имаме нужда от помощ. Ако сред вас има адвокати, моля, свържете се с мен, за да обединим усилията си в името на благородната кауза. И не само адвокати, приемам помощта на всички ентусиасти, които знаят колко е важно да не си сам в бедата и да има откъде да получиш помощ. Моля, пишете ми на delaida77@yahoo.com

От Prepatila (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Prepatila | Добави коментар

Re: Daniela, много се радвам че има хора като теб, които искат да помогнат.Статията наистина е една от малкото които дават изчерпателна информация за това заболяване, всъщност не обичам да го наричам така, по скоро е състояние.Права си че борбата е наистина жестока, но цената си заслужава, защото после освен че физически се чувстваш по-добре, добиваш и увереност че си се справила сама и че каквото и да ти се случи ще можеш да го преодолееш, щом си преживяла подобен ад.Не се предавай, направила си много повече от първа и втора крачка.Признала си проблема пред себе си.На мен това ми беше най-трудното.И един съвет, ако искаш да го приемеш разбира се.Не чети повече такива материали те само ти напомнят за проблема.Повтаряй си че си добре и че си по-силна от страха.Помисли кое е най - лошото което може да ти се случи.Помислиш ли си го вече си го преодоляла.Знам че е лесно да даваш съвети, не искам да го правя.Просто споделям моята история.От всичко което ми се случи съжалявам единствено за пропуснатите 3 години - от моя живот, от живота на сина ми и съпруга ми.Но сам само на 26 години.Живота е пред мен, и това което натрупах като знания за самата мен ме кара да се чувствам щастлива че просто сам жива.Вярвам в теб и ти пожелавам успех.Ти си жена, а жените са много силни

От Truncho (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Truncho | Добави коментар

Аз също съм препатила и трябва да ви кажа , че това състояние е цяло изпитание за духа.

От Nde (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Nde | Добави коментар

аз също сам се чувствала така, и въобще не ми се струва странно всичко казано от другите момичета, отначало си мислех ,че само на мен ми се случва подобно нещо и се мъчех да го обясня, но явно не съм сама,,,е отдавна водя битки със фантазията си и пиех какви ли не успокоителни само и само да ми се потиснат простотиите и ужасиите които измислях, направо стивън king; провалих си живота , страх от всичко, а преди това бях толкова смела ,направо невероятно....това се появи от преумора и злоупотреба с кафета, цигари, алкохол, недоспиване, стрес, работех на две места въобще не спях , а когато ми ставаше зле пиех по питие за да се успокоя....постепенно отказах цигарите, кафето,,, пиех lexotan и валериан(всеки ден по 2 лехотана, а валериан през цялото време )но установих ,че от тях ми падаше кръвното и още повече ми се увеличаваха кошмарите вечер ,а през деня бях не дееспособна....хапчетата които ми предписа неврологас може и да са ми помогнали, но тогава си спомням ,че ме беше страх да излизам, инжекции,и много гадости, не искам да се сещам....единственото което ме караше да се чувствам добре беше спорта, отначало ме беше страх да тичам ,че като се задъхам няма да мога да си взема въздух, но видях ,че просто се чувствам невероятно добре, спя по колкото ми се спи и по малко стрес ...но това е че веднъж преживял ли си това състояние, после се страхуваш пак да не го преживееш,,,,май трябва да се ангажираш изцяло и съзнанието и тялото си...успех на всички нас///всъщност установих, че тялото ми е здраво, и доста издръжливо , но фантазията ми е доста развинтена, но и какво ми остава в това време което живеем, страх те да не би някои заблуден куршум да не те уцели ,или пян шофьор да не те блъсне или да не те ограбят като че ли има какво да вземат или нещо подобно, страх те е за близки те ти, не стига ,че живеем мизерен живот ,ами и се страхуваме за него ....

От Сиса (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Сиса | Добави коментар

Доста се колебах дали да пиша по темата,защото ще разкажа нещо много лично, от което дълго време се притеснявах.В крайна сметка се реших, защото ако казаното от мен ще помогне на някой да се спаси от добре познатите ми ужас, паника и безсилие, или поне ще му донесе надежда че "измъкване има" - значи си е струвало.Ако имате подобен/и/ на описаните в статията проблеми, вие най-добре можете да се досетите каква е първопричината за тях, защото дори и най-добрият терапевт не живее във вашата глава и не познава в детайли вашата реалност.
А личния ми опит показва, че ако ви се случват такива неща и с всеки следващ ден сте все по-сигурни, че откачате, решението е в това да се стегнете и САМИ ДА СИ РЕШИТЕ ПО-СЪЩЕСТВЕНИТЕ ПРОБЛЕМИ.ТЕРАПЕВТЪТ МОЖЕ И ДА ВИ ПОМОГНЕ В ТОВА, НО НЕ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ ВМЕСТО ВАС.
Преди около две години у мен се зароди идеята, че имам нужда не от психолог, а направо от психиатър! Стигнах до там да разпитвам майка ми дали в рода ни няма някой шизофреник...търсейки обяснение на това което преживявах.Бях готова да повярвам дори в духове, задгробен живот и пр. "дивотии", както винаги съм ги наричала,само за да оправдая това което ми се случваше.
Важно е да отбележа, че съм спокоен и уравновесен човек, дори твърде реалистично настроен,свикнала съм да контролирам себе си живота си и когато се опитвам да си обясня нещо, задължително изхождам от ЛОГИКАТА, но тогава се оказах безкрайно безпомощтна и страшно уплашена.
В онзи период имах много тежка и стресираща връзка, която се точеше в този си вид поне от 2 години,а и освен интимните несгоди, още 1000 уж дребни ядове ми тровеха живота. Но нали се имам за "мъжко момиче", което може да понесе и да се справи със всичко - не ми минаваше през ум колко стрес, нерви и негативни емоции трупам в себе си.Казвах си, че не съм някоя лигла, та да се тръшкам, че и по-нещастни хора от мен има, и по ужасни неща от тези могат да ми се случат и я карах....някак си.Докато една нощ се събудих внезапно, все едно са ме заляли с кофа вода и установих, че почти не мога да дишам, не мога да помръдна, нито да издам звук...За момент се надявах, че сънувам кошмар и ей сега ще се събудя, но ясно си давах сметка че по-будна от това не мога и да бъда.Ръцете и краката ми бяха абсолютно изтръпнали, буквално не ги чувствах, имах такова сърцебиене, че усещах как кръвта се блъска в мен и мислех че всеки момент ще изтече през ушите ми.Дишането ми се свеждаше до откъслечни хрипове, които първоначално взех за страничен шум, а може би след минути осъзнах, че идват от мен.Неистово се опитвах да извикам /майка ми спеше в съседната стая/, но звук така и не излезе,само зяпах като риба на сухо и усещах че ще се задуша...Не знам колко е продължило всичко, но през цялото време се опитвах да се овладея и успокоя,да нормализирам пулса си, но тялото ми просто не ме слушаше, действаше съвсем отделно от съзнанието ми.Всичко свърши така внезапно както започна, лежах си в тъмното вир вода и не можех да повярвам, че съм преживяла такова нещо.Реших, че съм била много напрегната тези дни и сигурно това е причината.Забравих инцидента, докато той се повтори след седмица, после след две и така още няколко пъти.
Единствените мерки,които взех бяха да си направя кардиограма, оказа се съвършенно нормална и след като варианта "физиологичен проблем" отпадна си купих Лексотан - гаранция че ще спя здраво и непробудно, докато стресовите обстоятелства в живота ми поутихнат.Проблема не се появи отново месеци наред, отдавна бях спряла хапчетата,вече живеех сама, уж се чувствах добре, или поне нормално...Докато една нощ случката се повтори, но в несравнимо по-силен вариант.Освен, че лежах по гръб в тъмното, абсолютно неспособна да помръдна и дишайки с огромно усилие, получих визуални и звукови халюцинации.Не знам как иначе да ги нарека.Ако не са били халюцинации следва да приема, че в стаята ми наистина е имало друг човек или някакво невидимо присъствие, което за мен е просто нелепо.Не ми се влиза в подробности, но освен обичайната неподвижност, трудно дишане и бясно сърцебиене, чувах как от системата ми се разнася денс музика,/някакво съвършенно неизвестно парче/, като звука ту се усилваше, ту намаляше - все едно някой си играе с бутона VOLUME. Казах си, че това е невъзможно и обърнах очи към музикалния уред /главата си не можех да помръдна/, за да се уверя че е изключен - и беше, но за мой ужас...музиката не спираше.Идваше ми да се разпищя и разплача, но звук от мен не можа да излезе.Тогава се появи усещането ,че в по-тъмната част на стаята ми някой се движи, чувах стъпките му по паркета и този невидим някой се приближаваше към леглото ми, а аз лежах там като труп.През цялото време си повтарях, че това не е реално, опитвайки се да се съвзема от вцепенението си, но не се получаваше.Най-гадното е, че бях напълно будна с ясното съзнание, че нито сънувам, нито си въобразявам нещо в просъница, все едно сънувах с отворени очи посред бял ден.Въпреки това стъпките на невидимия "някой" спряха пред леглото ми и в полумрака на стаята ВИДЯХ?! как завивката ми се спуска над лицето ми - все едно някой я е хванал и се готви да затисне с нея главата ми и да ме задуши, ей така както си лежа неподвижно по гръб с ръце край тялото.Сигурна съм, че който и да чете това трудно ще повярва как в този момент изпитах 110% убеденост, че ще умра! Макар, че го преживях лично ,в този момент и аз се чудя от къде дойде тогава тази моя огромна убеденост, че ми е дошъл краят.За част от секундата тогава ми мина мисълта, че ако успея по някакъв начин да светна лампата, ще се уверя, че съм сама в стаята си и просто халюцинирам.Наистина не помня как съм се извъртяла по корем и съм се докопала до ключа на нощтната лампа, сещам се само как мислех за лампата, като нещото което ще ми спаси живота и вероятно заради това съм успяла да помръдна и да я достигна.Заради убеждението, че остана ли неподвижно - умирам със сигурност.Следващия ми спомен е как лежа свита на кълбо във вече светлата спалня, а завивкат е изритана на пода...Не знам и колко дълго съм останала така, в един момент осъзнах, че плача, студено ми е и съм чисто мокра от пот - чаршафите ми също.Когато се сетих да погледна часовника, показваше около 4.30ч., оставих лампата да свети и не успях да заспя докато навън не се съмна.Всъщност и не исках, поради страх че "невидимия някой" само чака да стане отново тъмно и да ме довърши.Знам колко налудничево звучи това което казвам, но в онзи момент и Господ не можеше да ме убеди, че случилото се не е реално, а плод на моето въображение.По някое време все пак съм се унесла и когато отново се събудих, около 10.00ч. се бях сдобила с 5 огромни херпеса /стрескавици/, а устата ми наподобяваше свинска зурла, така се беше надула от херпесите.След този случай доста време се страхувах да заспя.При това винаги съм обичала да спя в абсолютно тъмна и тиха стая и много ми харесваше факта, че съм съвсем сама в апартамента си т.е. случилото се онази нощ не е било следствие на страх от тъмно, самота и пр.Сами си представете какво е да си изтощен до припадък и въпреки това идеята да се мушнеш в леглото да те докарва до истерия, поради страх, че случката може да се повтори.Когато установих, че повече не мога да карам с по 2 часа дрямка /непременно на светло/ на денонощие, отново се хванах за хапчетата, този път Диазепам - за по сигурно, и то по две.Естествено не можех да отхвърля с лека ръка случилото се и се заех да му търся обяснения - от чисто медицински та до паранормални /задоволително такова не успях да намеря/.
В някакъв момент се замислих кога за първи път се появи този проблем, при какви обстоятелства и какви бяха обстоятелствата когато проблема достигна пиковата си форма.След внимателен анализ, си набелязах няколко фактора на хроничен стрес в живота си, които съвпадаха с времето на паническите ми пристъпи.Реших, че вероятно ТЕЗИ ФАКТОРИ са причината за моите кошмарни изживявания, а и с течение на времето негативните емоции се натрупваха ,в следствие на което и пристъпите ми на безпричинна паника ставаха по-чести и остри.За това започнах да отстранявам източниците на стрес един по един - като се почне от зловредната ми любовна връзка и някои други по-съществени, та до смяна на апартамента /за по-сигурно/.И да не ви се вярва това беше решението!!! Започнах да се чувствам все по-спокойна и щастлива, възвърнах си дори изгубените килограми и гръдна обиколка, да не говорим за здравия сън.Изобщо цялото ми излъчване се промени, от тогава нито сънотворни съм пила, нито съм имала подобни пристъпи.Просто се погрижих да си осигуря спокойствие и хармония /малки ядове винаги има, но те не докарват чак такива болестни изживявания/ така както аз разбирам смисъла им.Макар, че до онзи момент никога не ми е минавало през ум, че може би нещо в живота ми не е съвсем наред.Лично за мен осигуряването на хармония ,се оказа проявяата на малко егоизъм и решението да поставя себе си на първо място по важност, вместо все да мисля за другите и да им угаждам.
Освен, че с това повиших качеството си на живот, си създадох предпоставки да ми се случват хубави неща.Мислите за това, че маже би съм луда /представете се как се чувствах, когато се налагаше да разкажа, каква музика съм чувала и какъв дух е искал да ме удуши и как те гледат другите в такъв момент/ , или тежко болна от незнайно какво, отдавна са забравени.
Когато ти се случи нещо такова, поне според мен имаш два варианта: или да му се поддадеш т.е. да бъдеш жертва, или да си събереш силите и да се опиташ да се пребориш с него, да откриеш собствените си проблеми /за които често дори не подозираш/ и да се пребериш стях.А ако не можеш да се пребориш сам, не се колебай да потърсиш помощ - няма нищо срамно,нищо че в такъв момент се чувстваш по-луд и от тези в лудницата! Знам го от опит. :)
С пожелание да не ви се случват такива неща! А ако все пак се случат - не им се давайте.Изход има!

От Dani (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Dani | Добави коментар

Здравейте! Позволете ми да се включа и аз.Преди три години при мен се появиха симптомите на паническо разстройство.Тогава не знаех ,за какво става дума.В началото бяха в по-лека форма.С течение на времето нещата се задълбочиха.Нямах желание да правя нищо,физически се чувствах ужасно зле.Не ме интересуваха дори децата ми-колкото и страшно да звучи.Мислих само колко съм болна.Ходих при невролози,екстрасенси,дори ми "ляха " и куршум против страх.Посетих и психотерапевт.Предписа ми антидепресанти-за съжаление се оказаха неподходящи.Всички лекари ми казваха ,че съм здрава,но аз не им вярвах-просто се чувствах ужасно зле и нещата се влошаваха все повече.Тогава никой не предполагаше,че болестта ми е паническо разстройство.
Преди година и половина най-накрая попаднах на добра психиатърка.Тя ми обясни,че организмът ми не произвежда в достатъчни количества серотонин-"хормона на щастието" и че болестта ми се нарича паническо разстройство.Предписа ми медикамента Seroxat.След по-малко от десет дни физическите симптоми изчезнаха.А на психическите им трябваше по-дълго време.
Вече близо две години пия медикамента-в по-малки количества разбира се.
Чувствам се добре-и физически и психически.Отново се радвам на живота си.
Мисля,че който не е преживял това състояние,не трябва да дава съвети.На мен
ми помогнаха лекарствата,а това с "желанието за живот" не се получи.Именно "желание за живот" ми липсваше,независимо ,че имам прекрасно семейсто,работа и все хубави неща.Разбира се всичко е индивидуало.Желая здраве и успех на всички-да можем да се радваме на това,което имаме.

От Lia (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Lia | Добави коментар

Здравейте искам да благодаря за тази статия тъй като много хора, които страдат от тази болест а не знаят могат да я разпознаят по симптомите описани в нея и да си дадат отговори на много въпроси а от там да си помогнат....
Аз също преди две години преживях това. Имах напрегната и тежка работа, която ме изстискваше до капка..И един ден без причина, преживях един кошмар в пълня смисъл на тази дума, беше ужасно и много страшно, но не се свърши до там, защото се започнаха едни кризи без край . Не можех да излизам, мнoгoто хора ме побъркваха, страх ме беше да не ми стане зле на улицата и да не припадна, страхувах се да остана сама и в къщи, чувствах се като инвалид, като човек който няма воля и сила да се контролира.Много е страшно, когато се чувстваш безсилен и не можеш да разбереш, какво става с тебе и как да си помогнеш...Приятеля ми тогава беше фармацевт и много ми помогна. Беше до мен, когато кризите ме връхлитат а те бяха най-силни вечер, може би защото тогава си по-спокоен и нямаш за какво да мислиш толкова освен за това...Той ме увери, че не съм луда и че това се случва на много хора , че е проблем с които можеш да се пребориш и че можеш да се излекуваш. И така, започнах да взимам медикаменти с които да потискам този страх да излизам по малко на вън до колкото ми издържат силите, намирах си всевъзможни работи, с които да се занимавам дори и в нас и колкото и трудно да ми беше започнах да се срещам с повече хора и да излизам по-често и то сама...След месец два кризите намаляха, започнах да се чувствам по-уверена в себе си и лека по лека продължих да се връщам към живота. Година след това вече можех да ходя на кафе да се срещам с приятели и да се веселя, да ходя по клубове и да поддържам нормален живот, казвам поддържам тъй като все още чувствах сянката на ужаса които преживях.Сега когато са минали две години все още не съм забравила през какво преминах и мисля, че никoй които е преживял това не може.Продължавам да се боря с страха , че може да се повтори и правя всичко което мага за да си го спестя и най-вече пазя нервите си и здравето си .
Пожелавам на всички, които имат този проблем да на мерят сили и вяра за да го преборят и да се чувстват отново силни и щастливи.... :))

От Aira (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на Aira | Добави коментар

Здравейте,страдам от такова разстройство от както се помня, като малка се страхувах да не се случи нещо лошо с близките ми, след това този страх се прехвърли за самата мен, после се разболях-ужасни главоболия почти всеки ден и страха че ще умра, това чувство се засилваше и аз не можех да го спра.Така съм живяла почти 4 години, като през това време никoй освен майка ми не знаеше за състоянието ми, а аз се стараех да живея пълноценно въпреки всичките ми страдания, но не позволих да прекъсна образованието си, нито да се затворя вкъщи и да не излизам.Не ме питайте как съм го постигнала и аз не знам откъде намерих сили.Най накрая попаднах на страхотни лекари в Александровска болница, които откриха част от проблема ми , имах аденом на хипофизата, другата част беше чисто психологическа.И така след операцията успях да си стъпя на краката и започнах да живея пълноценно, намерих си работа и започнах да се грижа сама за себе си.Но въпреки това споменът от този период и страхът още живеят някъде дълбоко в мен.

От TESS (Гост)


Публикувано на 00.00.0000
Отговори на TESS | Добави коментар

Здравейте и от мен!
Наистина много хубава статия. Всичко е вярно до последната дума. Аз също страдам от това заболяване. Получих го вследствие на силен стрес преди две години. Ходих по много невролози, пих различни лекарства, че даже и инжекции ми слагаха. Имаше някакво подобрение, дори се върнах на работа и към нормалния си начин на живот за няколко месеца, даже си продължих и образованието. В момента, в който се почувствах добре след медикаментозното лечение спрях лекарствата, а не знаех че е трябвало да продължа да си пия антидепресанта. И при първият по-силен стрес - почина ми домашния любимец, с който така бях свикнала и уж разбирах, че не мога да позволя повече да се измъчва със заболяването си, взех решението да го приспят и си казах, че ще се държа мъжки и няма да се оставям на мъката си, но за няколко дни всичко се повтори отначало и то в по-голяма сила. И оттогава не знам как да си взема живота в ръце. Ходих пак по лекари, но не можах да се оправя напълно. И така съм си до днес, самичка у дома. Имах малко просветление, когато се запознах със страхотен мъж, който ме обожаваше, но аз не го вземах насериозно и когато се усетих, че много го обичам той охладня доста към мен. И това ми нанесе друга рана в душата. Не сме си изяснявали позициите с него, аз му казах че много държа на него, но нямам отговор в смисъл имам само уклончив, че и той много държи на мен, но до там. И това ми е голяма мъка. Но иначе съветът ми е, че приятните изживявания много спомагат да излезе човек от тая дупка, но трябва така да направи да не позволява на емоциите да му съсипват дните. Това е от мен. Много бих се радвала, ако и други пишат по тая тема, защото едно е ясно, че човек наистина трябва да си помогне сам. Но още не съм открила пътя към това оздравяване. И уж не се предавам, но и не мога да се възстановя до едно нормално състояние да си се върна поне на работа. А имам много голямо желание и работата не ме притеснява, страхувам се от това как ще се справям с толкова хора около мен и как да стигна до там. Мерси, че ме изслушахте! Успешен ден и честит празник на всички, които празнуват утре!

«Най-нови « 276 277 278 279 280 » Най-стари»

Коментари за: Паническото разстройство - Резултати 2781 - 2790 от 2793